Камера на Живо от Центъра на Разлог

Второкласник предизвика истински фурор на литературен конкурс

„Мисля да заживея на село. Ние село нямаме, живеем в апартамент, а вътрешният ни двор за нищо не става”, пише Йоан.

Второкласник от Варна се превърна в звезда на международния литературен фестивал „Варналит” с атрактивно есе на тема „Писмо до мен след 10 години”, в което описва мечтите за своето бъдеще на село.

Творбата на Йоан Костов грабна специалната награда в ученическия конкурс на фестивала и бе представено лично от писателя Захари Карабашлиев.

„Аз съм Йоан, на 8, но вече почти на 9 години, от Варна. Още нямам имейл и ползвам този на мама, но май ми е време да имам. Сега ще ви разкажа за плановете си за бъдещето. След 10 години ще съм на много важна възраст, защото ще съм пълнолетен, самостоятелен (ако съм отговорен), ще мога да карам кола и няма да слушам мама и татко. На 18 години няма да съм ученик, може да съм студент, но може и да не съм и мисля да заживея на село. Ние село нямаме, живеем в апартамент, а вътрешният ни двор за нищо не става”, пише Йоан.

Той на харесва града, защото е много мръсно, има много коли, а крадците са повече, отколкото на село. Мечтата на Йоан за селска къща е вдъхновена от село Геша, леля Живка и нейната съседка.




„Леля Живка има куче – Пантелей. И аз искам куче, обаче мама не дава, изморена е от чистене и от гледане на животни преди мен. Ще правя най-хубавия зехтин и ще го продавам. Обещал съм на много хора да им давам от него, на мама и татко – по 2 литра месечно, на баба, на леля и чичо също, ако още са живи. Ще имам 5 външни кучета, прасе, овца, кокошка и крава. Мама казва, че храната е много важна, затова все готви и прави домашно кисело мляко. Аз също ще се науча да квася и постоянно ще пия айрян”, пише още второкласникът.

Йоан обаче не успял да сподели всички свои мечти в есето. Мечтае още за „цял слон на двора”. Не е сигурен иска ли да стане писател, но обича да чете италиански приказки, предаде Нова. И тази ваканция Йоан ще е щастлив да отиде на гости на село и няма да спре да мечтае.

„Толкова искам да живея в тази моя къща, че не знам как ще издържа още 10 години. Това ми е мечтата засега, а ако реша нещо друго, пак ще ви пиша“, завършва есето си Йоан.