Камера на Живо от Центъра на Разлог

Как живеели мускетарите?

Официалното название на прочутите френски мускетари било „Мускетари на военния дом на краля на Франция“. Те съществували от 1622 до 1775 г.

д`Артанян и тримата мускетари. Арамис, Атос, д’Артанян и Портос (от ляво на дясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.

В разцвета си това подразделение имало 2 роти. Първа рота била на сиви коне, затова наричали нейните членове „сивите мускетари“. Втора рота яздела черни коне – наричали бойците й „черните мускетари“.

Всеки мускетар трябвало да се яви на война задължително с личен слуга. Екипировката, включително коня, си купували сами – държавата им давала само тяхното основно оръжие, мускета. Впрочем, те продавали фитилните мускети и си купували по-сигурните ударно-кремъчни. Всички мускетари носели черни ботуши-ботфорти (до над коленете) и черна шапка с бяло перо.

Отначало мускетарите били 120 души, но когато през 1665 г. техен капитан станал д`Артанян, успял да издейства да се увеличат на 250.

Прославените мускетари във френския двор били набирани главно от бедни провинции като Гаскония – или, по-скоро, самите те прииждали оттам в търсене на държавни длъжности и заплати. В Париж, като столица, винаги можело да се намерят занимания, пари и, разбира се – слава. Също имало и мускетари-чужденци, обикновено високопоставени аристократи, изпратени на учение в Париж.

Противно на общоприетото мнение, мускетарите воювали малко. Били използвани предимно както сегашната Национална гвардия, тоест – в качеството на вътрешни войски. Преди това били най-обикновен ескорт на краля при пътуванията му – точно както днешните мотоциклетисти от парадната охрана на различните президенти. Малко по-късно станали нещо като национална служба за охрана – пазейки непосредствено краля и… кардинала.

Впрочем, за разлика от описанията във великия роман на Дюма, те служели главно на кардинал Ришельо – който се гърчел между опитите си да проваля политическите заговори на кралицата и да накара краля да обърне внимание повече на държавата, вместо да се оглежда в многобройните огледала в двореца

Какъв бил битът на обикновения мускетар? Немного добър. През зимата мръзнели от студ, дървата били скъпи. Посещавали хлебаря, за да сварят нещо в неговите фурни и печки – което консумирали вече студено след завръщане от служба. Основното им ястие била супа от зеле или леща. Картофите все още били слабо разпространени, а пък и докато във Франция разбрали, че се ядат не отровните стъбла и цветове, а грудките, доста селяни измрели.

Средният мускетар се хранел със скромни ястия от гасконската кухня, която била популярна сред бедните слоеве в Париж – парче хляб, сирене, може би яйце и много-много бургундско вино. По принцип в тенджерите влизало всичко, което горе-долу ставало за ядене – охлюви, всякакви морски животинки, жаби.

Как живеели обаче аристократите и богатите мускетари – защото потомци на богати благородници имало и във втора мускетарска рота, която по едно време се смятала дори за по-престижна от първа?

На масата сервирали всичко наведнъж и накуп – често месо от дивеч. Рядко използвали вилици, защото някои по-строги монаси заявявали, че им приличат на „рогата на дявола“. Пастетите ядели с лъжици. Чак след 1815 г. руснаците донесли в Париж обичая да се яде от индивидуални чинии – и дълго време французите наричали това „руско сервиране“.

Забавленията били игри, подобни на тенис, театър и война. Разбира се, и дуели. Независимо, че по времето на мускетарите дуелите вече били забранени, единствената защита против дуела бил високият произход – херцог, принц или крал не можело да бъдат извикани на дуел. А иначе, когато някого го налегнела скука, можел да обяви дуел по всякакъв повод, включително и заради силно кихане.



Нерядко дуелът бил опасно и мръсно събитие, което се появило във Франция след войните с Италия – а оттам се разпространил из цяла Европа.

Той можел да се използва като предлог, за да бъде примамен опонентът и убит с помощта на наемници. Можело да се наеме професионален бретьор (фехтовчик) и той просто замествал титуляра. Правилата допускали и двамата противници да наемат бретьори, вместо сами да се бият. Първоначално бретьорството преследвало банална цел – след дуела вземали ботушите и оръжието на победения, а при повечко късмет – и коня.

Освен това, човек никога не можел да бъде сигурен, че докато върти шпагата, няма да стрелят в гърба му. По принцип, за това имало и нужда от секунданти; често те не стоели със скръстени ръце, а сами се биели със секундантите на противника или пък отстрелвали и пробождали евентуалните убийци.

Огнестрелните оръжия все още не били съвсем точни – виконт дьо Тюрен и граф дьо Гиш си уговорили дуел с аркебузи, застреляли два коня и един зрител, след което отишли да се напият.

На дуелите до ХІХ-ти век убивали или ранявали тежко – да се остави противника жив или леко ранен било проява на лошо възпитание. Отказът пък от дуел означавал страхливост и такъв мъж падал силно в очите на обществото.

През ХVІІ-ти век, когато се развива действието в „Тримата мускетари“, мускетарите нямали униформи. Едва в средата на века се появили прочутите светлосини казакини с кръстове на гърдите и гърба, украсени с лилии – емблемата на династията на Бурбоните.

При пенсиониране мускетарят можел да получи пенсия, да се прибере вкъщи и да заеме някаква длъжност, например кмет или губернатор, както постъпил, например, командирът на д`Артанян – капитан дьо Тревил.

Много от мускетарите направили добри кариери, станали маршали на Франция – както д`Артанян, известни политически дейци, дори крале – както полският крал Ян Собески.

Но най-голяма слава във вековете френските мускетари си спечелили със своите верни шпаги и несравнимата си доблест.

Източник: iskamdaznam.com