Камера на Живо от Центъра на Разлог

Кени Далглиш – олицетворение на онова, което футболът започва да губи – нормалност и човешко лице

Първото нещо, което забелязваш е усмивката. Едновременно някак хитра, но и добродушна, истинска и опънала ширината си от ухо до ухо. Бръчките я допълват, защото времето не прощава дори на кралете. Но той е такъв, какъвто винаги е бил – истински, нормален и обикновен човек.

Кенет Матисън Далглиш е Кралят, когото хората коронясаха. И четири години преди да навърши 70, той получи признания, които футболът му дължи от десетилетия.

По кината скоро ще мине филм за него, определен като „забавен и мрачен едновременно, можеш да плачеш и от смях, и от тъга“. Защото животът на този великан на играта е изтъкан от всичко, което може да съдържа един филмов сценарий.

Когато говори за град Ливърпул или родния Глазгоу, Кени се смее още по-искрено. Очите му блестят.

Това е човекът, който на няколко пъти казва на борда на директорите на футболен клуб Ливърпул при подписването на новите си договори, че цифрите не го интересуват.

„Не аз ви правя услуга, че ще остана, вие ми правите услуга, че въобще ме искате“, са думите му. И това – от устата на несъмнено най-добрият играч в отбора. Най-добрият в Британия. Вероятно на моменти – и в Европа в края на 70-те и началото на 80-те.

„Обожавах Ди Стефано. Всеки път, когато играехме срещу Реал, тайно му се възхищавах. Той можеше всичко, изключителен. Е, Кени беше поне толкова добър, колкото него! По-голям комплимент не мога да измисля“.




Думите са на Джордж Бест, сочен от мнозина за най-големият футболист, излизал от Великобритания. В анкета на в. „Таймс“ обаче Далглиш изпревари Бест за №1 с десетина хиляди гласа в началото на новия век.

Оставете настрана анкетите. Да не сравняваме гении. Кени е изключителен с това, че днес няма такива като него. И липсват.

„Всичко споделяхме с феновете – казва Далглиш за годините, в които с Ливърпул печели 19 трофея като играч. – Беше привилегия да сме на терена заради нашите привърженици.

Мисълта, че хилядите по трибуните биха дали живота си, за да са на терена в тази фланелка, ми даваше сили. Как да не искам да печеля трофеи за такива хора?“.

Кени е рожба на Глазгоу, привърженик на Рейнджърс, който не може да си представи живота му да мине другаде, освен на „Айброкс“. Всяка събота е с баща си на трибуните, за да гледа отбора.

Съдбата, а в неговата кралска кариера тя често се намесва неканена (нейна специфична характеристика, между другото) решава да му намигне закачливо твърде рано.

И Селтик му дава път във футбола, след като Рейнджърс не проявява интерес.

Не и преди да изживее първата от трите големи футболни трагедии, белязали живота му. През 1971 г. е на „Айброкс“, когато 66 фенове губят живота си след дербито Рейнджърс – Селтик.

Гледа от трибуните, защото не е в групата на гостите (вече е в първия тим), раздвоен между детската си любов и лоялността към клуба, за който играе.

По това време вече се е докоснал до клуба, който ще стане втората най-голяма любов. Първата е Марина, жената на живота му, с която заедно минаха през ада.

През 1966-а, малко след спечеленото от Англия световно първенство, 15-годишният Кени е в Ливърпул на двуседмични проби. Великият Бил Шенкли го харесва и го кани да остане още седмица. Далглиш обаче отпътува за Глазгоу, родителите му не допускат, че може да живее далеч от дома толкова млад.

„Тогава реших, че това е моят отбор – казва в автобиографията си Кени. – Те бяха като супергерои, хората в червени екипи. Когато ме качиха в автобуса за тренировъчната база, все едно бях попаднал в алманах „Кой кой е в британския футбол!“.“

Далглиш се връща и играе за Ливърпул, където получава кралското си звание. За головете му, титлите, купите, признанията… За тях се знае почти всичко. Но историята му е много повече от футбол.

Далглиш е в съблекалнята на „Хейзел“ през май 1985-а и чака напрегнато дали ще се играе финалът за Купата на европейските шампиони срещу Ювентус.

Не знае какво става отвън, но е наясно, че умират хора и се случват ужасни неща. Жертвите са 39.

Часове по-рано е научил, че той ще е новият мениджър на Ливърпул, независимо от изхода на мача.

Джо Фейгън се оттегля и изборът пада върху 34-годишния Кени. Моментът е възможно най-неподходящият да направи първите си стъпки в толкова отговорна работа. Но Далглиш не може да откаже нищо на Ливърпул.

В първите месеци след „Хейзел“, градът е като гръмоотвод за световната ярост.

Клубът Ливърпул, командвал с желязна ръка европейския футбол от 1977-а с 5 финала (4 спечелени) за 9 години, е изхвърлен от турнирите, опетнен с клеймо „хулигани и убийци“, и с неясно реещ се в бъдещето поглед.

Седмици след трагедията от Брюксел, синът на Кени – Пол Далглиш, е сниман на първите редове на трибуната „Коп“, откъдето гледа всеки мач, с фланелка на Ювентус и шалче на Ливърпул.

Баща му иска да ходи на мачове, облечен така. Солидарност, сърдечност, човечност. Качества, които изпълват усмивката, за която вече знаете.

Кенет Далглиш не се предава и никога не оставя другите около него да „останат сами“ – както повелява химнът, обединяващ единствените два отбора, за които някога е играл – Селтик и Ливърпул. Той е опора за цял един град.

И нямате нито един аргумент срещу това, след историята, която най-ярко го описва. Филмът, както и двете глави в автобиографията, посветени на онези 96 жертви от „Хилзбъро“, разкриват неговата история за най-разтърсващата част от кралското му величие.

Кадрите са потресаващи. Далглиш, в горнището на грейката на Ливърпул, някак свит и смалил се съвсем, гледа към трибуната „Лепингс Лейн“ на стадиона в Шефийлд, докато на терена играчите се чудят какво, по дяволите става. Мачът е спрян в 6-ата минута, а Кени, както и Брайън Клъф – гигантът начело на съперника Нотингам Форест, просто гледат към трибуните.

Умират 96 привърженици, смазани при оградите заради престъпна некомпетентност и грешки в организацията на мача. Кени търси с поглед Пол, който е на мача точно в тази трибуна. Жив е. Но градът бавно гасне след онзи ден, клубът гасне… Травмата е неописуема, а психологически тя се усеща ясно в региона и до днес.

С блясък в очите – единственият път, който ще го видите, докато говорите с него за „Хилзбъро“ – Кени си спомня за гледката на трибуната „Коп“ и половината терен на „Анфийлд“, покрити с цветя, фланелки и малки подаръци, оставяни от феновете на отбори от цяла Англия в деня след трагедията.

„Трябваше да го оставим така завинаги, беше невероятна гледка“, казва Кралят.

Това е моментът, който никога не напуска съзнанието му. Както и погребенията… Ходи на всички. Говори с всички.

Понякога домашният му телефон звъни след полунощ, на линията се чуват плачещи гласове на родители, на които е дал номера си за подкрепа. Семейство Далглиш поема удара на „Хилзбъро“ като щит, а Кени превежда клуба като някакъв свръхчовек през най-мрачната пещера в историята му.

„Никога не съм говорил с Пол за онези дни – казва Кени. – Стигаше ми, че той се появи жив от трибуната. Хората от град Ливърпул ми бяха дали всичко, не можех да не отвърна на това с моята подкрепа.“

Стресът е толкова голям, че Далглиш напуска клуба в момент, в който той се е устремил към поредната си титла – начело в класирането през февруари 1991 г. Всъщност, Ливърпул не е бил шампион именно от времето, в което бе воден от Краля си.

Тръгва си, защото вижда разрушаващия ефект на стреса върху себе си и семейството. Върху отношенията у дома.

„Не мога да се върна на „Хилзбъро“, казва на босовете на Шефийлд Уензди, които го канят да стане мениджър на отбора през 1992-ра, а тимът е много силен и се бори за трофеи с хора като Крис Уодъл в състава. Просто не може. Няма да издържи.

Поема Блекбърн и става шампион с него, което е предпоследното велико приключение, написано от английския футбол (последното е Лестър от 2016 г.). Но никога не престава да обича Ливърпул и да се надява да се върне. Направи го преди 6 години, първо в академията, после като мениджър, а сега е на всеки мач като директор. Там, където е мястото на един Крал.

Тайната на успеха на Ливърпул от 70-те и 80-те вероятно може да бъде научна разработка на сериозен екип в институт, но ето я версията на този изключителен и едновременно обикновен човек.

„Ние бяхме семейство – всички ние в клуба – разказва Далглиш във филма. – Да си мениджър на Ливърпул означава: бъди скромен, работи здраво, имай принципи и се отнасяй с хората добре. И побеждавай.

Познавах Шенкли, играх под ръководството на Пейсли и Фейгън. Това бяха скромни и обикновени хора. Взимахме титлата, празнувахме в съблекалнята, а първата фраза, която чувахме, бе: „Справихте се добре, празнувайте, на 1 юли сме на тренировка, започваме подготовка, бъдете във форма!“.

Никой от тях никога не си помисли, че е нещо повече от останалите. Учих се от тях. Да си скромен не е недостатък.“.

Кени и Марина заедно печелят и една друга важна победа. Съпругата на Краля пребори рак на гърдата, след което основаха фондация за подпомагане на хора, които минават през ада на това заболяване.

„Какво по-хубаво има в живота от това да си полезен на хората?“, пита Кени в автобиографията си. Тя е озаглавена „Ливърпул – Моят дом“. Роден в Глазгоу, но коронясан и наглеждащ кралството си в града край река Мърси.

Преди седмици Ливърпул прекръсти една от трибуните на „Анфийлд“ на името на Кени Далглиш. Заслужено отдавна. На церемонията дойде и сър Алекс Фъргюсън, с когото имаха доста битки през годините. Приятели и врагове, свои и чужди – всички го уважават.

Такъв човек е Кенет Матисън Далглиш, когото хората кръстиха Крал. Най-скромният крал, който някога сте срещали.

И тази усмивка… Един обикновен човек, но магнетичен и величествен с делата си.

И с това, че никога не е преставал да бъде човек.

Източник sportinglife.bg