Камера на Живо от Центъра на Разлог

КЕШ или Шампионската лига? Какво ни даде и отне УЕФА с промяната преди четвърт век?

Да правиш такова сравнение в 2017-а година се изисква слонско търпение към очертаващия се ураган от негативни мнения и присмех, както и солидна аргументация. Но това последното се изисква за какъвто и да е анализ, свързан с най-великата игра на планетата.

И с най-фантастичния турнир, измислян някога във футбола.

Купата на европейските шампиони е не по-малко значима от световното първенство. Тя е мания, страст, мечта и сън. Онзи трофей с големите уши, който виждаш като дете, пращащ отблясъци от ръцете на поредния потен и щастлив супергерой.

Дали ще е Кройф, Бекенбауер, Далглиш, Кийн, Платини или Рамос – няма значение. Усещането е едно и също – за нещо значимо, велико, историческо.

Разликата е в това от кой отбор ставаш, гледайки с отворени очи като дете как той целува влюбено трофея.

През 50-те години на миналия век европейският футбол не познава пряката надпревара нито на национално, нито на клубно ниво. Но идеята на Габриел Ано не е самото начало…

В края на 19-и век Виена, Будапеща и Прага приемат мачове на елиминации между отбори от тези градове, за да излъчат победител в турнира „Купа на предизвикателството“. Не са шампиони, защото тогава няма вътрешни първенства. Просто Винер, Фърст Виена, Славия Прага, Магиар и ФК Будапеща – отбори, които искат да участват.

През 1909-а и 1911-а в Торино играят два пъти отбори от Англия, Италия, Германия и Швейцария, за да определят „най-силния в Западна Европа“.

Купата се казва „Липтън“, кръстена на сър Томас Липтън, спонсор на надпреварата.




И така до 50-те, когато, вдъхновен от Южноамериканската Купа на шампионите, стартирала през 1948-а, Габриел Ано измисля формулата. Главният редактор на в. „Екип“ предлага на УЕФА турнир, в който шампионите на отделните европейски страни мерят сили.

Шампиони срещу шампиони. Велика идея, превърнала се в невероятна надпревара и родила митове.

Официално бе Купа на европейските шампиони. За феновете у нас от по-старите поколения си е КЕШ. Всеки е чувал въпроса „а колко КЕШ-а има отбор Х?“ в разговори за футбол.

Осем двойки стартират през септември 1955-а, като първият мач е Спортин Лисабон – Партизан и завършва 3:3.

Останалите: Вьорош Лобого (Унгария), Андерлехт (Белгия), Сервет (Швейцария), Реал Мадрид, Рот Вайс Есен (Западна Германия), Хибърниън (Шотландия), Юргорден (Швеция), Гвардия (Полша), Орхус (Дания), Стад Реймс (Франция), Рапид (Австрия), ПСВ Айндховен (Холандия), Милан и Саарбрюкен (състезаващ се от протектората Саар).

Днес това ви изглежда като някакъв микс от популярни европейски тимове от груповата фаза и случайно пробили дотам квалификанти. Ако изобщо намерите на картата тези отбори. Но тогава това са били шампионите.

Чарът на онзи турнир е именно в стриктния му регламент: Той е място за среща на тези, които в продължение на година, на сезон, са дали всичко за титлата у дома. Тяхната награда е да премерят сили с останалите шампиони в европейските страни.

Преки елиминации от първи рунд до финала. Реал срещу Сервет, но може да е и срещу Милан. Няма поставени и непоставени, няма дирижиране на жребий.

В тази надпревара се случваха чудеса. Големите пак бяха фаворити, разбира се. Да, пътят им бе по-лесен като брой мачове – стигаш до финал с четири елиминирани съперника. Два рунда преди Нова година, два напролет. И си в мача за трофея.

Но имаше ли място в Европа, където Реал, Милан или Байерн не се страхуваше да иде? Белград? София? Или пък в бившия СССР?

Когато Габриел Ано представя проекта си пред УЕФА, той използва един солиден аргумент. През лятото на 1953-а Уулвърхемптън от Англия урежда серия контроли с международни отбори. Бие Расинг от Аржентина, Спартак от Москва, както и големия Хонвед с 3:2 в мач, предаван по телевизията в половин Европа.

Уулвс се провъзгласява за световен шампион при клубовете. И доста вестници в Европа признават – те са най-силни! Ано пише до УЕФА:

„Това е несправедливо по две причини. Първо, Уулвърхемптън не е дори шампион на страната си, за да има такива претенции (завършва трети след Арсенал и Престън същия сезон). Второ – те трябва поне да идат в Буенос Айрес, Москва и Будапеща, да победят тези опоненти пак, за да имат претенции към такава титла.“.

Турнирът прави именно това – изправя те срещу най-добрите, рано или късно.

Да, примерите за това как Стяуа стига до финала през 1986-а след мачове срещу датския Вейле, финландския Куусиси, белгийския Андерлехт и унгарския Хонвед. Не слаби тимове, но не и грандове. На финала бе Барселона, спечелил титлата в Испания.

Романтиката на това да имаш шанс срещу всеки, ако си ЦСКА, Цървена звезда, Стяуа или Панатинайкос (отбори, играли полуфинали, финали и вдигали трофея), днес безвъзвратно е загубена и никога няма да се върне.

В наши дни имаме Шампионската лига, която е голям турнир, генериращ огромен интерес и трупащ магически мигове и своя собствена богата история.

Мачът, който роди Шампионската лигаКак се печели Купата с големите уши?Шестте големи обрата в Шампионската лига

Вече 25 години новата схема работи отлично за УЕФА и големите клубове, феновете са пристрастени, мачовете са зрелищни, като дербитата са неизбежни… в елиминациите.

До тях има групи, в които разликата между големи и малки вече е видима.

Не, това не е плач по „едно време“. Просто Шампионската лига не е турнир на шампионите вече.

Особено след драстичната промяна в регламента от 1998-а, когато не по един или два, а по три и четири тима от водещите страни стигаха до надпреварата.

Знаете ли кой е първият тим – нешампион, който печели трофея в новия формат? Помните ли великия финал от 1999-а, когато Юнайтед обърна Байерн с два гола за секунди в добавеното време? Помните го, разбира се. Кой може да го забрави!?

Е, Юнайтед не бе шампион от предния сезон – Арсенал спечели титлата в Англия през 1998-а.

Ливърпул през 2005-а взе най-изумителния финал срещу Милан (3:3 и дузпи), а бе завършил на четвърто място у дома в сезона преди това.

Стигаме до абсурда Реал да е три пъти носител на трофея в последните 4 сезона, а в нито един от тях да не е влязъл в турнира като шампион на Испания!

Разбира се, това не отнема от блясъка на тези триумфи. Шампионската лига пише своята история, тя е зрелищна и луксозна, а турнирът го гледа всеки, който харесва футбол. Нормално. Той е най-доброто, което играта предлага.

Много дербита, тук са най-силните играчи на планетата…

Но не го наричайте Купа на европейските шампиони. От идеята на Ано не остана нищо. Той искаше най-силният във всяка от европейските страни да премери сили с останалите, вдигнали титлата в своето първенство.

И в преки двубои на елиминации, само между тях, да се коронова крал на континента.

Мачовете бяха малко, но се чакаха с огромно нетърпение. Днес, при 6 рунда от по два дни само наесен, малко взе да идва в повече. Особено при протоколния характер на повечето от двубоите в групите.

Но… времена. Всеки днес иска да види Меси и Роналдо. А за хората, които опаковат и продават продукта футбол мисълта, че наесен единият от двамата няма да е в Шампионската лига (защото няма как Барса и Реал да са шампион едновременно) е непоносима.

Да не говорим за есента на 2014-а, когато след титлата на Атлетико… Знаете.

Елементът на изненади, на непредвидимост, на равнопоставеност за всеки – голям или малък – вече е в миналото. Не че футболът става по-слаб от това. Мачовете пак са страхотни. Просто идеята е различна.

А и в малко носталгия няма нищо лошо.

Източник sportinglife.bg