Камера на Живо от Центъра на Разлог

Кой е най-добрият отбор в историята на футбола?

ajaxПрез новия век Барселона и Испания седяха на трона най-дълго, доминираха със стил и трофеи. Манчестър Юнайтед в Англия, Ювентус в Италия и Байерн в Германия са кралете на титлите за XXI в., но футболът не започва в година номер 2001, нали?

Английското списание FourFourTwo направи класация, която нареди 20-те най-силни тима в историята на футбола. Участваха експертите на авторитетното издание, фенове, бивши играчи.

Ето ги отборите, оставили ярка диря в най-великата игра през годините.

20. Динамо Киев (1985-87 г.)

Липсваше им очевидно звездният статут на германците, холандците, италианците… Отборът от бившия СССР обаче играеше изумителен футбол, воден от хора като Беланов и Блохин.

Покойният Валерий Лобановски е един от първите, използвал статистически анализи в играта – сутринта след всеки мач той казва един по един на играчите си какво и колко са изпълнили от задачите си. А, да – и високата преса, за която толкова се шуми днес… Динамо я правеше през 80-те.

Спечелената КНК срещу Атлетико през 1985-а бе звездният им миг.

19. Холандия (1974-78 г.)

Два пъти играха финал за световната купа, загубиха и двата. През 1974-а Холандия бе неоспоримо най-добрият отбор на Мондиала, но падна с 1:2 от домакина Германия.

По пътя до този двубой вкараха 14 пъти и допуснаха само един гол! Четири години по-късно не бе категоричен №1, но отново бе на един мач от титлата – този път загуби с 1:3 от … домакина Аржентина.

Гръбнакът бе Аякс на Кройф, за който отново ще се говори в този списък…

18. Ювентус (1980-86 г.)

Джовани Трапатони изгради тази машина, и то във времена, в които италианският футбол бе месомелачка като конкуренция. Трябваха му пет години, за да стигне до това, което търсеше, но си заслужаваше чакането.

Съставът на Италия, спечелил световната купа през 1982-ра бе изграден върху „черно-бялата“ основа на Юве. Три години по-късно, макар и насред трагичните обстоятелства на финала на „Хейзел“, клубът най-накрая вдигна и купата на европейските шампиони.

Мишел Платини бе звездата на шоуто, но край него Збигнев Бонек, Гаетано Ширеа, Антонио Кабрини, Марко Тардели и Паоло Роси бяха изградили невероятен колектив.

17. Индепендиенте (1971-75 г.)

През 60-те години Индепендиенте стана първият аржентински тим, печелил Копа Либертадорес. И бе пристастен към магията на турнира. Но никой не очакваше, че в началото на 70-те този супер отбор ще спечели 4 поредни пъти трофея – нещо, което никой не е правил и никога няма да повтори.

В сърцето на всичко бе един играч от академията на клуба – Рикардо Бочини, най-великият в историята на Ел Роха. Той бе толкова добър, че години по-късно един друг дребен плеймейкър от Аржентина призна, че му е бил идол. Диего Марадона.

16. Западна Германия (1970-76 г.)

Финал на Мондиал 1970.

Титла на Евро 1972.

Титла на Мондиал 1974.

Финал на Евро 1976.

И всичко това с невероятни промени, които германците правеха за всяко следващо първенство. Това не бе тим като испанския, спечелил всичко в рамките на 6 години – съставът на Ла Фурия не се измени. Западна Германия от първата половина на 70-те включваше постоянно нови и нови страхотни играчи.

От Герд Мюлер и Кайзер Франц Бекенбауер до Райнер Бонхоф, Ули Хьонес, Паул Брайтнер, Волфганг Оверат и Гюнтер Нетцер.

15. Манчестър Юнайтед (1995-2001 г.)

Лятото на 1995-а бе повратно време в клуба.

Сър Алекс Фъргюсън (горе) реши, че е стигнал лимита на отбора на Хюз, Инс и Канчелскис, спечелили 2 титли, но загубили трета от Блекбърн. И напредващи във възрастта си.

Райън Гигс, Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари и Фил Невил, Рой Кийн, както и Крал Ерик Кантона – това бе новият гръбнак от стомана и класа.

Млади и неопитни? След 2-3 сезона те бяха заплаха за всеки в Европа, спечелиха Шампионската лига през 1999-а, а за периода вдигнаха 5 титли в Англия.

14. Селтик (1965-74 г.)

„Те бяха просто готини – като филмови звезди“, описва съперника Интер преди финала за Купата на шампионите Боби Мърдок от Селтик.

Мачът е в Лисабон през 1967-а и италианците са твърд фаворит (освен, че изглеждат като кинозвезди). Селтик обаче, построен от играчи, родени на не повече от 15 км от Глазгоу и струващи общо 42 000 лири, воден от Джок Стейн, печели с 2:1.

Отборът е легенда – известен е като Лисабонските лъвове и за този период от 9 години спечели 9 пъти титлата в Шотландия.

13. Торино (1945-49 г.)

Гранде Торо – великият Торино, както го наричат. Съдбата реши да прекърши крилете на един от най-талантливите отбори в историята, отнемайки живота на 9 от играчите в самолетната катастрофа на хълма Суперга (горе) над града през 1949-а. Колко добри бяха ли?

Сезон 1947-48 г. Торо е шампион с 16 т. пред втория (при 2 точки за победа!) и със 125 вкарани гола. Пет поредни титли бяха доказателство за доминацията им в Италия. Националният често бе съставен от 8, 9, че и 10 (в няколко случая) полеви играчи от Торо.

Капитанът Валентино Мацола бе в сърцето на тази машина за победи.

12. Байерн (1967-76 г.)

Историята им е уникална, защото това е отборът, направил Байерн като клуб това, което е днес. Преди появата на младите кадри Сеп Майер и Франц Бекенбауер в края на 50-те години, този клуб е дори №2 в Мюнхен. Съседите от „1860“ са голямата работа.

Създаването на Бундеслигата през 1963-а съвпада с началото на златната ера на Байерн, което и до днес е симптоматично за немския футбол.

Майер на вратата, Бекенбауер в защита и в халфовата линия – защото той играе навсякъде, Герд Мюлер в атака. През 1967-а тимът печели КНК срещу Рейнджърс, а декадата след това носи три Купи на шампионите и няколко титли на Германия. И става гръбнат на всепобеждаващия Бундестим.

11. Бенфика (1959-68 г.)

O Glorioso Benfica – така ги наричаха. Унгарският треньор Бела Гутман казва – „Трябва да направим отбор, за който хората си заслужава да плащат билети да го гледат“. И го прави. В система 4-2-4, с на практика петима офанзивни играчи, Бенфика помита всичко по пътя си, печели 7 титли на Португалия в периода, стига четири финала за Купата на шампионите в Европа (2 спечелени, 2 загубени) и става легенда.

Звездата е Еузебио (горе), разбира се. Изумителен, техничен, мощен, подавач, реализатор… Европейският Пеле. Но вратарят Коща Перейра, крилото Жоаким Сантана, деветката Жозе Агуаш, както и гениалният халф Марио Колуна (според Еузебио – по-добър от него), също са неизменна част от мита за този тим.

10. Унгария (1950-56 г.)

Английската преса, като цяло пестелива на суперлативи в онези години, ги нарече „Магическите маджари“ (снимката долу). Густав Шебеш събра за първи път тази плеяда от звезди, които изповядваха тотален футбол. Атака, атака, атака. Смяна на позициите и нападение до изнемога. Шебеш изпробва схема 3-2-2-3, в която крилата, нападателите и инсайдовете си сменят местата, обърквайки тотално съперника.

Ференц Пушкаш. Шандор Кочиш. Йожеф Божик. Золтан Цибор. Гюла Грошич. Имената им са изписани със златни букви във футболната история и само съдбата ги лиши от световната купа през 1954-а. След 2:0 за двайсетина минути на финала срещу Германия, унгарците допускат обрат, необясним и до днес.

Олимпийски шампиони, загубили само два мача за 7 години – единият на финала на споменатия Мондиал, те бяха образец на футбола през 50-те години.

Победата им над Англия на „Уембли“ през ноември 1953-а с 6:3 отеква в целия свят и остава един от паметните мачове в историята.

9. Сантос (1955-68 г.)

Колко клубни отбора сте чували, които имат в състава си 9 световни шампиони? Е, това бе Сантос на Пеле, доминирал много силното тогава бразилско първенство, обикалял света да играе демонстратимни мачове с Милан, Ривер Плейт, Бенфика… А мачовете им у дома с Ботафого на Гаринча понякога събират по 120-130 хиляди на трибуните.

След спечелените два турнира Копа Либертадорес през 1962-ра и 1963-а, Сантос отказва да играе в турнира в следващите сезони.

Трябва да плаща космическата заплата на Пеле, а това обуславя, че свободните дати от шампионатни мачове в Бразилия се използават за турнета в Европа срещу хонорари.

Единственото, за което можем да съжаляваме, че никога не успяха да уредят мач с Реал, който по това време командваше безмилостно в Европа.

8. Интер (1962-67 г.)

Заради този отбор дефиницията на италианския футбол в главите ни и до днес е „защита, организация, неатрактивност“. Просто това бе теорията за футбола на Еленио Ерера, извел Интер до две купи на европейските шампиони.

Със схемата 5-3-2 и либеро, както и игра със светкавични контраатаки, Интер бе непробиваема стена. Джачинто Факети бе символът на отбора, но талантът на Луисито Суарес, бразилецът Жаир и Сандро Мацола допълваха картината – това бе тим с много оръжия.

Ерера бе написал огромен транспарант, който висеше до тренировъчното игрище: „Класа+Подготовка+Интелигентност+Атлетизъм=Шампиони“.

И отборът изпълняваше мотото.

7. Испания (2007-2012 г.)

Преди тази епоха те бяха големите неудачници – заедно с англичаните, разбира се, на национално ниво от сериозните футболни сили на Европа.

Но на Евро 2008 всичко си дойде на мястото след победа с дузпи над Италия, класика с 3:0 над Русия и 1:0 над Германия на финала. Луис Арагонес използва мозъка на Барселона – Шави и Иниеста, успя да сплоти играчите на каталунците и Реал.

След него дойде Висенте дел Боске и Испания бе като машина. С пълен актив тимът се класира за Мондиал 2010, където след 0:1 на старта от Швейцария, испанците не допуснаха нито един гол до титлата.

И отново стопроцентови в квалификациите, стигнаха до Евро 2012. Там бяха безподащни, като украшението бе 4:0 над Италия на финала. Този мач докара нещата до 10 поредни двубоя от елиминации на големи първенства без допуснато попадение! Нечуван рекорд.

И по-важно: Испания спечели три поредни големи турнира на национални тимове, непостигано дори от славните бразилци на Пеле, немци на Бекенбауер или аржентинци на Марадона.

6. Ливърпул (1975-84 г.)

Боб Пейсли наследи Бил Шенкли в „невъзможна мисия“ – да замениш човека, създал големия тим на Ливърпул, превърнал клуба в гранд. През първия сезон на Пейсли тимът завърши втори в Англия. „Провалих се. Тук не празнуваме втори места“, коментира с джорди акцента си Боб.

Е, имаше доста поводи за празнуване след това…

В следващите 8 години „червените“ от стадион „Анфийлд“ спечелиха 7 титли на Англия, четири Купи на европейските шампиони и четири купи на лигата, създавайки династия. Легенда, култ.

„Подавай на най-близката червена фланелка“, изповядва философията на Шенкли наследникът му. Играта не е сложна – тича се много, тактическите указание се изпълняват безукорно, няма притеснение от нито един стадион или съперник, а когато се наложи – Кени Далглиш е там, за да донесе магията и да направи разликата. Сунес бе стоманата в средата на терена, Ръш – завършващия удар. Но най-голямата сила на този тим бе философията му никога да не се задоволява с второ място и да не се опиянява от успеха.

Ден след поредната купа беше време за работа – нови цели, нови амбиции, същото желание.

5. Барселона (2008-2011 г.)

През лятото на 2008-а Барселона предприе голям риск. Неопитният Пеп Гуардиола, водил за един сезон втория тим, пое волана на този скъп спортен автомобил. „Затегнете коланите, ще е опасно каране“, предписа „Мундо депортиво“.

Барселона на Пеп изхвърли през прозореца всички рекорди, постигани някога в клубния футбол. И – това, което мнозина може би не оценяват – Гуардиола ремонтира един отбор, чийто стандарти след ерата на Франк Рийкард бяха паднали.

„Всички се бяха поотпуснали – признава Шави (горе). – Едно кило в повече, няколко минути закъснение… Не придавахме важност на такива неща. А именно детайлите правят един отбор велик. Пеп дойде и всичко започна от нула.“

Шест титли за една година – всички възможни, за които се състезаваш. Изумителен футбол, победи с по 4-5 гола над Реал, надиграване с „единодушно решение“ на Манчестър Юнайтед два пъти във финал на Шампионската лига… Барса правеше чудеса.

Хорхе Валдано ги нарече „поколение – чудо“, а сър Алекс: „недосегаеми“.

4. Реал Мадрид (1955-60 г.)

Английските национали са в Будапеща през месец май 1960-а за мач с Унгария. Те гледат там финала за Купата на европейските шампиони между Реал Мадрид и Айнтрахт.

Испанците бият със 7:3 в Глазгоу, а Джими Грийвс разказва: „Гледахме с отворени усти. Никой не казваше нищо. Такъв футбол играеше Реал, че ние изглеждахме като пълни новобранци.“

Алфредо ди Стефано прави всичко. Той е съвършеният футболист от А до Я, който води тази бригада невероятни артисти, събрана за забавление на феновете, но и за печелене на трофеи.

До него Пушкаш, Раймон Копа, Пако Хенто… творят. Пет европейски купи на старта на турнира, пълна доминация. Този Реал измисля модела на модерния футбол – да купуваш най-добрите играчи от целия свят, за да имаш най-силния отбор.

Както и да правиш турнета по цялата планета, за да утвърждаваш емблемата си като глобален бранд. Онези години, имената на легендарните играчи в бяло, са причината днес Реал да е най-популярният тим на света.

Останалото е работа на втората ера на Галактически талант, събран на „Сантяго Бернабеу“ – в началото на новия век от Флорентино Перес.

3. Милан (1987-91 г.)

Милан се гордее с няколко знаменити отбора, като се започне от този на Нерео Роко през 60-те, та и на Капело от 1994-а, размазал Барса на финала за Купата на шампионите в мач, превърнал се в класика.

Но този състав, начело с Ариго Саки, е вероятно най-доброто италианско произведение изобщо (на снимката горе).

Създаден от един клуб пред банкрут, който Силвио Берлускони взима в ръцете си през 1986-а, Милан от края на 80-те е изработен от парите на магната и уменията на треньора Саки.

Той е никой – някакъв си наставник от трета дивизия. Но Берлускони вижда знанията му, когато неговата Парма елиминира Милан на „Сан Сиро“ за купата на Италия. И го наема.

Холандското трио Гулит – Ван Бастен – Рийкард плюс 8 италиански звезди, с желязната защита на Барези и Малдини, с много тичане и преса, с невероятната тактика на изкуствени засади и висока линия на отбраната… С тактическа дисциплина на ръба на човешкото възприятие, както и с придвижване по терена, напълно ново за европейския футбол – така Милан на Саки превзе света.

„Движим се като един. Тренираме без топка, като на детска игра (джага), с часове. Тренираме срещу съперник-сянка, като в бокса“, обяснява Малдини по онова време. Милан е като един човек в 11 фланелки.

През сезон 1988-89 г. смазаха Реал на полуфинала с 5:0, а Стяуа отнесе само 4 гола на финала. Куриозно, този отбор – епоха, стана шампион на Италия само веднъж със Саки.

2. Бразилия (1970 г.)

И преди този тим Бразилия имаше страхотни състави. Ерата на Гаринча, Диди, Вава… Но през 1970-а светът се удиви на златистата магия по време на световното в Мексико.

Мондиала съвпадна с нова ера в телевизионното развитие – той бе първи, предаван на практика изцяло, с цветна картина, почти в целия свят.

Но това е само част от обяснението за митичния статут на този тим. Другата са играчите в него и това, което те правеха.

Край Пеле, който бе абсолютният Крал на футбола по това време, се мотаеше един тип на име Тостао. На 23 години, с отлепена отчасти ретина на едното око, с фигура на някакъв мършав тийнейджър, когото вятърът може да издуха. Но с умения да подава топката като никой друг по онова време.

Добавяме Жерсон, Ривелиньо, Жаирзиньо (с неговите 7 гола на първенството), Клодоалдо и убийственият десен бранител Карлос Алберто, който атакува и стреля като нападател. Голът, с който бе оформено 4:1 над Италия на финала на световното, остава в историята като вероятно най-зрелищно отборно попадение на световно първенство. Алберто завършва атаката с гръмовен удар по диагонала.

Най-голямата сила на този отбор бе зрелището, шоуто – защитата пусна голове в 6 от 7 мача на световното, но на никого не му пукаше. Купата отиде в Бразилия, а феновете бяха се наситили на страхотен, атакуващ футбол.

1. Аякс (1965-73 г.)

Бари Хулсхоф се отказа от футбола през 1979-а и стана треньор, обикаляйки няколко държави. Бе за малко и в Гърция, където една сутрин, преди тренировката до него се приближи човек на преклонна възраст. И треньорът разказва за разговора им.

„Хвана ръцете ми и се разплака. Каза ми, че в неговото село преди години не е имало телевизия и е ходил до града, за да гледа мачове на Аякс през 70-те.“

Ето такова бе влиянието на този отбор върху световната аудитория. Питайте някой, гледал този тим, дали може да забрави аурата на дългокосите типове, тичащи като дяволи по терена, заливащи като вълна съперниците и оставящи без дъх публиката? Едва ли.

Аякс на Кройф, Неескенс, Кроол, Хулсхоф, Ари Хаан, Гери Мюрен, Васович…

Те спечелиха 3 купи на европейските шампиони поред от 1971-ва до 1973-а, играейки с формация, която се използва и днес – 4-3-3.

Видът им като на Бийтълси, с дългите им коси и излъчване на рок звезди, ги отличава от всеки друг отбор в историята. Макар самият Кройф, геният зад всичко това на терена, а после и един от архитектите на бъдещето на играта, твърди, че този Аякс е можел да спечели повече трофеи.

И така не са малко, а и отборът с червената и бяла ивица на екипа през 70-те постигна най-важното – остана безсмъртен с яркия си стил на тотален футбол, спечели сърцата на всички по света и никога няма да бъде забравен.

Източник sportinglife.bg