ЛЕГЕНДИ

ЛЕГЕНДА ЗА ДАУТОВ ВРЪХ

Това е пиринският връх, за който се разказват най-много легенди. Популярна е легендата за трагедията, разиграла се в подножието на върха. Разложката Омерагова красавица Лейла пожелала да даде ръка на бащиния си чирак Мито, ако той покаже сила и смелост в своята огнена любов към туркинята. Само, ако той я изнесе на ръце от езерото до върха без почивка. Той не се подвоумил. Веднага и радостно приел предложението на чорбаджията си Омер ага. Лейла, Мито и изпратените двама слуги от Омер ага тръгнали към върха. Влюбените се вглеждали във всяко пиринско цвете, вслушвали се в песните на птиците, радвали се на планинските красоти и един друг гальовно се поглеждали. Пиян от щастие, Мито грабнал момата и забързал нагоре. Някъде по средата на пътя той почувствал умора, която с всяка крачка се увеличавала от силния насрещин вятър. Вятърът завидял на двамата млади и още по-силно задухал. Появила се и гъста мъгла. Мито се заблудил и се отклонил от пътя. Вече капнал от умора, той се спънал в един камък, изпуснал хубавицата от ръцете си, двамата се търкулнали от отвесния скат и изчезнали в мъглата. Двамата слуги- съгледвачи викали, викали земя и небе на помощ, но останали нечути. Търсили ги през деня и като не ги намерили, върнали се и разказали за случилото се. Зашепнало се между хората, че влюбените Лейла и Мито, прегарнати до забрава, са загинали от „дуене на ветере“. Така в продължение на години се създало впечатление, че на този връх винаги духа силин вятър. Оттам и името му – Дуутов или Даутов връх.

ЛЕГЕНДА ЗА ДЖИНДЖИРИЦА

Нейните непоходими гъсталаци са били обиталище само на зверовете,които тогавашните хора смятали за джинове – зли духове – Обширни поляни са се простирали сред сенчестите букови гори. По тези поляни пасяли вакли стада. Една от тези поляни се отличавала от всички други със своята трева – детелина и росен смил. Тази поляна мамела очите на всички овчари. Суеверието плашело пастирите и те не се рашавали да вкарат там овцете си,защото се страхували от джиновете. Най-сетне един от тях се престрашил и пуснар стадото си там. Същото сторили и други овчари За да са сигурни заградили поляната със синджири. И така поляната била наречена синджирица Вълци обаче нападнали стадото и го разпръснали. Уплашеният овчар побягнал,капата му се търкулила чак до Предела а той цепел баирите със своите объркани викова – Джин у Синджирица и от тогава местността станала ДЖИНДЖИРИЦА

ДРАГОЙНА МОГИЛА

Преданието за Драгойна могила съществува, неизвестно от кога като легенда за възникването на град Мехомия (Разлог)

На Драгойна могила в Ресиловско землище, някой си владетел Драгой издигнал своя крепост, която и днес се нарича Калето. Крепостта стърчала като остров всред голямо езеро, което заобикаляло могилата.

Срещуположно на тази крепост, в подножието на Рила планина, в долината на река Отовица се издигала друга крепост Градището. Владетелят на тази крепост, чието име не се помни, често влизал в сражение с владетеля на Калето Драгой. Нападенията му обаче били безрезултатни, тъй като Калето била добре защитена, а крепостта Градището била по-уязвима. Владетелят на Градището започнал все по-често да търпи поражения и бил пред пълна катастрофа. За да избегне пълното си поражение, търсил начин тайно да изтегли войската и хората си от тази крепост и да се засели другаде. За тази цел той скроил следната хитрост. Поискал от владетеля Драгой прекратяване на сраженията за три дни, уж за отпразнуване сватбата на сина му. Предложението му било прието. За да заблуди владетеля Драгой, че действително тези три дни са за сватба, той наредил тъпаните да тупат непрекъснато, като се използва водната сила подобно на воденица. През същото време натоварил цялото си имущество и меховете с вино на коне, подковани наопаки и през нощта, по долината на река Отовица, а след това по Джерман, Струма и Предела, се озовал в котловина между трите планини: Рила, Пирин и Родопите. На мястото, където се спрял и установил, свалил най-напред меховете с вино, затова го нарекъл Мехомия (днешен Разлог).

Като минали уговорените три дни за сватбата, а тъпаните не спирали да тупат, Драгой потеглил с войската си към Градището, но не видял никакъв противник. Разбрал за хитростта на по-слабия и че е измамен, но не останал неудоволетворен, защото владението му се разширило.

Несъмнено корените на тази легенда водят началото си от преди много години. Името на владетеля е славянско.

РИЛА И ПИРИН

„Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена“ – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – „Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин …“
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава: каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце, по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Абонамент за новини




error: Content is protected !!