Камера на Живо от Центъра на Разлог

Надежда Тинчева – младата поетеса, от РПГ „Никола Стойчев”, впечатлява със своите стихове

Надежда е ученичка в специалност „Организация на хотелиерството”. Тя е една от отличничките, представящи училището на различни литературни състезания и конкурси. През свободното си време обича да твори. Наистина има голямо влечение към писането, а и е много талантлива в това, което прави, пишат в сайта на училището.

Нека пожелаем на Надежда здраве, късмет и много успехи в живота. Да бъде винаги така позитивна и амбициозна и да покорява много върхове.

Ето и част от произведенията на Надежда:


Нашият Рай
Тихо приклекнал до мене сега,
ти стоиш спокойно, мълчаливо.
Вдигаш поглед и леко с ръка,
триеш сълзите ми грижливо.
Целуни ме нежно с устни жадни.
Прегърни ме силно,
вземи ме в обятията си бавно.
Нека винаги да бъдем така.
Нека спре времето и да се понесем
във вечността,
защото когато държа ръката ти,
аз се чувствам най-силната на света.
Нарастват ми криле и отдавам се
на любовта.
Ще полетим ли заедно в нашия истински Рай?
Ще ме целунеш ли за последно –
сякаш идва край?
Стига ми само любовта ти голяма.
Тя е съкровище само за двама.
Стигаш ми ти, дори нищо друго да няма.
Да бъда вечно с теб – всеки ден това си пожелавам.


Дългоочаквана среща
Привет, любими!
Пак се срещаме, нали?
Не бях забравила блясъка в твоите очи.
Мина време, но пак стоим един срещу друг.
Спомням си летните вечери,
които преди прекарвахме тук…
Привет, любима!
Ето, днес пак пред тебе стоя.
Повярвай, мила, че на твоята усмивка
все още не мога да устоя.
И на погледа ти толкова пленяващ..Не мога!
Бих го познал навсякъде, дори в огромна суматоха.
Мили, явно помниш ясно моят лик!
Не съм го забравял, мила, дори и за миг!
Да знаеш как мечтаех да чуя отново твоя глас…
А аз смеха ти – от него попадам в захлас!
Помниш ли как бързо заспиваше в прегръдките ми?
А ти помниш ли как не устояваше на целувките ми?
Преди бяха тъй нежни и сладки…
Слънце мое, не оставай днес да са ти загадка…
Помниш ли погледа ми след раздялата? Беше студен, влажен…
Помня го, любима, тогава не знаех какво да ти кажа..
Само ме прегръщаше силно и ме молеше да спра.
А ти ридаеше на мойто рамо и кълнеше нашата съдба.
Не биваше двама ни тъй да разделя, нали?
Така е трябвало, за да видим дали един без друг ще продължим..
Разделиха ни, за да открием любовта.
Търсих я, но пак открих тебе – малък е светът!
Дали сме избрани за щастие вече?
– Знак е, че сега не сме един от друг далече…
– Търсихме се и днес отново се открихме…
– …разстоянието и времето с теб сега победихме!
– Привет, любими!
Пак се срещаме, нали?
– Привет, любима!
Вече нищо не може да ни раздели!


На дядо
Няма да забравя, дядо,
твоите приказки, приспивни песни и игри.
Няма да забравя нито една зима, ни лято,
когато до мене беше ти.
Когато пеехме песни и весело стъпвахме по снега;
когато всичко бе толкова лесно;
когато се криехме от дъжда…
Не ще забравя твоя топъл глас –
единствено той ме караше спокойна да бъда.
И как тихичко те слушах в захлас –
не исках да спираш дори за секунда.
Седем години заедно сме били, дядо,
а вече цели десет те няма.
Не знам как да опиша болката отляво,
не знам как да запълня раната голяма…
Ах, как силно искам пак да те прегърна
и мили думи да ти шептя…
Ах, толкова много искам да те върна
и да те хвана здраво за ръка..
Нямам даже твоя снимка,
друго освен спомен нямам дори…
Помня, че от всички аз ти бях любимка
и не даваше косъм да падне от главата ми.
Аз бях непоносима – все сърдита и разплакана,
но ти ме приемаше, дядо.
Обичаше ме всякаква!
Защото аз бях любимата ти внучка,
дори да плачех нощ и ден.
Но видех ли те тебе-
слънцето изгряваше за мен!

И днес, когато вратата ти отварям,
споменът появява се пред мен.
А теб те няма.
Но вечно ще те помня!
И ще те обичам до последния си ден…


Дъждовни дни
Мрак обзема моята душа,
пак сърцето ми е празно.
Дали ще получа тази свобода –
да обичам и да любя страстно?

И днес отново сливам се с тълпата
(малко по-мрачна и посивяла съм сега).
Че ти не ще се появиш, ми е пределно ясно,
затова се крия, мокра до кости от дъжда.

А този дъжт, повярвай, са сълзите,
които роня тихо през нощта.
Защо ли? Може би сънувам дните,
когато ще премахнеш таз’ тъга.

Сънувам и мечтая силно,
обичам и жадувам само теб.
Но вече преброени са дните,
когато сърцето ми ще се превърне в лед.