Камера на Живо от Центъра на Разлог

На днешната дата е роден Черньо Пѣевъ (Христо Чернопеев) – български революционер

“Тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания. Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторствуваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.


– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, един спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.
– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.
– Аз съм Христо Чернопеев.
Аз се извърнах към него веднага.
– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?
Той кимна глава с мрачна усмивка.
– Да – призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа. Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко…

– Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Опитахме веднаж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков.
– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията.
– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. Никога не бяхме залавяли турчин за откуп. Когато чухме, че доктор Хауз идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах. Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг. Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане. В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии. Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас…




– Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм „лошият човек“. Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в историята като „добрия човек“…После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер, но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет…
– Какво стана с парите,които взехте?
– Един комитет бе натоварен с тях. Д. С. сега в София, и старият М. в Дупница, вие познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев. Повечето от парите финансираха въстанието през 1903 г. в Битоля…Но ние сме извън закона. За себе си не ме е грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си. Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати, вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници, хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!”
Алберт Сониксен, “ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”

http://www.promacedonia.org/as/index.html

“По право името ми е Ч е р н ь о П ѣ е в ъ, но хората свикнали да ме казватъ Ч е р н о п ѣ е в ъ. Роденъ съмъ въ 1868 година юлий м. въ с. Дерманци (Плевенски окр.). Учихъ се въ плевенското трикласно училище. Служихъ въ плевенския полкъ, сетне въ ломския полкъ. Уволнихъ се като фелдфебелъ, пехотинецъ. Въстанието презъ 1895 год. повлия върху мене, искахъ да се уволня и да взема участие въ това движение. По-рано само бѣхъ челъ по вестницитѣ за македонското дѣло. Борисъ Сарафовъ служеше въ ломския полкъ презъ 1895 год. Когато се завърна Сарафовъ, малко стоя въ полка и отъ тамъ отиде въ Русчукъ, въ русчушкия полкъ. Тогава по-близко се запознахъ съ Сарафова и узнахъ повече подробности по македонския въпросъ…

Тукъ се срѣщахъ главно съ Сарафова и съ Гьорчо Петровъ. Разбрахъ, че вѫтре има нужда да се организира революцията като се подготви за това народътъ, преди всичко духътъ на народа. Знаехъ, че има организиранъ комитетъ — централенъ комитетъ, разбрахъ, че Гьорчо Петровъ е делегатъ на централния комитетъ, и отъ Гьорча главно узнахъ за вѫтрешната организация.Тогава бѣ дошелъ и Хаджи Николовъ отъ Солунъ, съ когото чрезъ Гьорча се запознахъ, и препорѫчанъ на тогова, че ще замина, нѣмаше нужда да нося писмено препорѫчително. Сарафовъ ми каза, че ще върша длъжностьта на терористъ подъ заповѣдитѣ на Ц. К., а Гьорчо, комуто отдавахъ по-главно значение, ми каза, че ще върша всичко, каквото ми каже комитетътъ…“
Спомени на Черньо Пѣевъ