Камера на Живо от Центъра на Разлог

Странната история на най-късия месец в годината

От първите си дни човек се е опитвал да си създаде порядък в света, който го заобикаля. Календарът е едно от човешките изобретения, които с право може да се нарекат определящи за функциониране на обществата.

Календарната система, която внася синхрон в целият ни безпорядък, сме свикнали да приемаме като даденост. Знаем, че всяка година има по 365 дни, а веднъж на 4 години добавяме по 1 ден към края на най-късия месец – февруари. Рядко обръщаме внимание на разпределението на дните в месеците, а още по-малко хора са се питали, защо февруари е с по-малко дни.

Февруари се появява в календара на древния Рим. Според ромуловите правила годината у римляните имала 10 месеца и продължавала само 304 дни. Дните между края на декември (десетият) и първият месец от новата година, просто били “извън календара”. Според преданията февруари се появява по времето на наследника на Ромул – вторият цар на Рим – Нума Помпилий. В стремежът да се създаде синхрон между лунните и слънчевите фази, се въвеждат два нови месеца – януари, посветен на най-древният римски бог Янус и февруари.

Името на месеца идва от Фебруус – етруският бог на подземното царство (по-късно бива “асимилиран” от гръцкия си еквивалент Хадес и римският му „наследник“ Плутон) и свързаните с него ритуали по пречистване (februa, februare, februum), които римляните извършвали по време на Луперкалиите, провеждани между 13-тия и 15-тия ден на месеца.




За да се запазва синхрона в лунно-слънчевия календарен цикъл и сезоните, през определено време февруари бил орязван до 23 или 24 дни и се вмъквал цял нов месец от 27 дни. Наричали го мерцедоний и с него “високосните години” ставали с по 377 или 378 дни. Не е ясен механизмът на изчисляване на тия високосни години, случвало се веднъж на две или три години. Задължение на понтифекс максимус (върховният жрец) било да реши кога и как да се “вмъкне” нужното време. Заради натрупване на грешки, или когато на жреца не му се занимавало с календара, имало периоди, в които март си бил чисто зимен месец, а лятото настъпвало чак през октомври.

Когато Юлий Цезар превзема Египет и се запознава с техния календар, съчетаващ лунния и слънчевия цикли, поръчва на учения Созиген да състави по този образец календар, който е въведен в Рим на 1 януари 46 г. пр.н.е. Тази реформа донякъде оправя нещата. Февруари се определял с 28 дни, а веднъж на всеки 4 години се вмъквал по един допълнителен ден, шест дни преди мартенските календи (ante diem sextum calendas martii), т.е. шест дни преди първия ден на март – след 24 февруари. (Вътре в месеца римляните броели дните по различен начин от този, който днес ползваме. Първият ден на месеца се наричал календи, отбелязвал новолунието (от латинското calare – обявявам) и тогава се обявявало дали 5-ият или 7-ият ден ще е следващият “опорен”. Средата на месеца наричали иди, денят, в който се пада пълнолунието. 15-то число се падало на идите, но само през месеците март, май, юли и октомври. През останалите месеци идите били на 13 число. Ноните (от числото 9) бележели деветият ден преди идите, т.е. седмо число в месеците март, май, юли и октомври и 5-то число в останалите осем месеца). Понеже се получавали два пъти по “шест дни преди мартенските календи”, наричали годината annus bis sextus. По-късно, преминавайки през гръцки, “бис сектус” се трансформира в славянските езици до “високосна”.

Защо обаче, не са разделили месеците на две, половината с по 30 дни, другата половина с 31? Суеверието било по-силно от разума. За римляните месецът с четен брой дни бил лош месец, затова и всички (преди реформатана Цезар) съдържали нечетен брой. Само февруари – месецът на пречистването, последният в годината (до 153г. пр.н.е. именно тогава е приключвала годината. 1 януари става начало на годината точно през тази година, но налагането му е продиктувано по чисто прагматични причини, които са за друга история) – остава с “лошите” четен брой дни.

Източник nakratko.bg